Трудова Злополука – всичко, което трябва да знаете

• Автор Vesselin Tonchev

1. ТРУДОВА ЗЛОПОЛУКА – ЩО Е ТО?

Ще отговорим на въпроса професионално, но и разбираемо, с пояснения и примери, така че да научите и разберете всичко важно за трудовата злополука.

Ще започнем от това кога според закона е налице трудова злополука. Изискванията са 3 на брой – злополука, трудов характер на злополуката, вредни последици.

1.1. Злополука

Най-често злополуката е инцидент, произшествие, злощастно събитие, което води до внезапно травматично увреждане на здравето. В този случай увреждането e причинено от физическо въздействие върху тялото. Травматичното увреждане лесно се квалифицира като злополука. При него връзката между външния фактор на въздействие и увреждането на организма е очевидна – падане от височина, сблъсък, транспортно произшествие, порязване, счупване на крайник и др.

Според Кодекса за социално осигуряване, злополуката може да бъде също увреждане с нетравматичен характер – не външно, а вътрешно болестно въздействие върху човешкия организъм. По принцип нетравматичното увреждане на здравето (болестта), което е следствие от извършваната работа, се приема за професионална болест, доколкото изисква дълготрайно излагане на вредни условия на труд. Внезапно възникнали свръхостри заболявания обаче са трудова злополука, а не професионална болест – инфаркт на миокарда, инсулт, отравяния, алергични реакции и др. Ключово за разграничението е качеството внезапност, което характеризира трудовата злополука и липсва при професионалната болест.

Във всички случаи обаче, за да бъде нетравматичното увреждане трудова злополука, увреждането, освен внезапно, трябва да е настъпило във връзка с фактори на работната среда: излагане на опасни атмосферни условия, химични съединения, прекомерни физически или умствени усилия, зрително пренапрежение, неосигуряване на почивка и здравословни и безопасни условия на труд. Например, получаването на инфаркт от шофьор на тежкотоварен камион, който е управлявал камиона в нарушение на нормите за почивка, при изложеност на вибрации, зрително напрежение и лоши климатични условия, може да се приеме за трудова злополука.

Приемането на нетравматичното увреждане за трудова злополука поставя въпроси най-вече от медицинско естество, включително от областта на трудовата медицина, поради което водещи органи в процедурата са органите на медицинска експертиза – ТЕЛК и НЕЛК.

1.2. Трудов характер на злополуката

Злополуката е с трудов характер, когато се е случила по време на непосредственото извършване на трудова дейност от работника или служителя – на работното място и в работно време. Това е класическият случай. Ако на шлосер е възложено да разпробие метален детайл на бормашина и в процеса на работа се пореже на работния инструмент, това е трудова злополука.

Но понятието трудова злополука е много по-широко от този класически случай.

Трудова злополука е и тази злополука, която се е реализирала не при непосредствено изпълнение на възложената работа, а във връзка или по повод на тази работа. Например ако шлосерът е ходил до съседен цех, за да си вземе нов работен инструмент и на връщане към работното си място е блъснат от невнимателен негов колега с мотокар, тази злополука също е трудова, макар и да не е на работното място или при пряко извършване на възложената работа по разпробиване на детайли.

Нещо повече, дори и работата, по време на която се случва злополуката, да не е възлагана от никого или да не е съобразена с длъжностната характеристика на работника, ако е извършена в интерес на предприятието, злополуката отново е трудова. В горния пример, ако шлосерът реши да помогне на колегата си заварчик, като придържа с ръка неудобен детайл и по време на заваряването бъде изгорен по ръката, трудовият характер на злополуката е несъмнен.

Всъщност, според изричен законов текст от Кодекса за социалното осигуряване, трудова е и злополуката, станала по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до: основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер; мястото, където осигуреният обикновено се храни през работния ден; мястото за получаване на възнаграждение. В тази норма най-ясно се вижда, че за трудовия характер на злополуката на практика е без значение дали тя е на работното място, в работно време или при пряко изпълнение на възложената работа работа. За да бъде злополуката с трудов характер, достатъчно е тя да бъде свързана пряко или косвено с извършваната трудова дейност.

1.3. Вредни последици

Нормативната уредба на трудовата злополука има за цел да доведе до обезщетяване в пари на всички вредни последици от инцидента, възникнали за работника или служителя. Ако няма вреди, няма и трудова злополука, защото няма какво да се обезщетява. Като показател за наличието на вреди, законът възприема следните три състояния: временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност (инвалидност) и смърт.

Временната неработоспобност е ограничена във времето невъзможност на пострадалия при трудова злополука да полага труд. Удостоверява се с болничен лист.

Трайната неработоспособност (инвалидност) е продължителна, а понякога и окончателна (дефинитивна) невъзможност на пострадалия да работи. Измерва се в проценти от работоспособността на здрав човек и се удостоверява с решение на ТЕЛК или НЕЛК.

Смъртта, за съжаление, също е възможен резултат от трудова злополука.

Следователно трудова злополука е налице винаги, когато във връзка с работата се стигне до увреждане на здравето, причинило временна неработоспобност, инвалидност или смърт.

1.4. Изисква ли се вина на работодателя, за да се приеме злополуката за трудова?

В разговорите преди завеждане на дело или в преговорите с работодатели за договаряне на обезщетение за трудова злополука, много често чуваме следния аргумент на работодателя: аз нямам никаква вина за инцидента, виновен е самият работник, който не е внимавал, виновен е производителят на машината, на която е станал инцидента, вина носи и отговорникът за безопасност, който съм назначил.

Истината е, че за да е налице трудова злополука, не е необходимо работодателят да е виновен, в нещо да е сгрешил. Щом като работникът или служителят е назначен по трудово правоотношение, той е отдал работната си сила на работодателя. От това работодателят извлича ползи – иначе не би държал работника на работа. А според правото, комуто са ползите, на него следва да се възложат и вредите. Следователно, по силата на закона и независимо от вината, професионалният риск от увреждане на работника или служителя, е прехвърлен върху работодателя. Последният организира труда, той се грижи за здравословна и безопасна работна среда, той получава изработеното, следователно негов е и рискът от вреди.

Затова се казва, че при трудова злополука работодателската отговорност е обективна, безвиновна. Работодателят не може да избегне риска от трудова злополука, но може да го прехвърли върху застраховател чрез специалната застраховка „Трудова злополука“. Работодателя пак носи отговорност и пак е длъжен да плати обезщетение на работника за злополуката, но ако разполага със застрахователна полица, може да иска възстановяване на платеното обезщетение от застрахователя. Ако застраховка не е сключена, платеното обезщетение си е за негова сметка. Затова, наличието на застраховка „трудова злополука“ е силно препоръчително, както за работника или служителя, така и за самия работодател. В някои случаи, обикновено при рисковите професии и длъжности, застраховането за вреди от трудова злополука е дори задължително.

2. АДМИНИСТРАТИВНА ПРОЦЕДУРА ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НА ТРУДОВА ЗЛОПОЛУКА

Тъй като трудовата злополука е увреждащо събитие, законът свързва нейното възникване с редица права за работника или служителя, най-същественото от които е правото на справедливо парично обезщетение. За да се реализира то обаче, най-първо следва да се установи трудовият характер на злополуката. Това се случва в рамките на административно производство от компетентността на Националния осигурителен институт, което завършва с разпореждане за приемане на злополуката за трудова или за отхвърляне на трудовия й характер.

Редът за установяване на трудова злополука е определен в чл. 57 и сл. на Кодекса за социално осигуряване и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки и е следният.

2.1. Сигнализиране

За всяка трудова злополука пострадалият, непосредственият му ръководител или свидетелите на злополуката незабавно уведомяват ръководителя на предприятието. Ръководителят е длъжен в срок 3 работни дни от узнаването да подаде декларация в НОИ за настъпилата злополука. Когато злополуката не бъде декларирана от ръководителя, пострадалият или неговите наследници имат право да подадат декларацията в териториалното поделение на НОИ в срок до една година от настъпването на злополуката.

2.2. Разследване

Незабавно след уведомлението за трудова злополука, ръководителят на предприятието е длъжен да организира разследване на обстоятелствата на злополуката. При разследването задължително се канят представители на работниците и служителите от комитетите и групите по условия на труд и на синдикалните организации в предприятието. Целта е работа по горещи следи, за установяване на всички обстоятелства около трудовата злополука.

За резултатите от разследването се съставя протокол, който има следното задължително съдържание:

1. осигурителя/предприятието ползвател;
2. пострадалите лица;
3. мястото и времето на злополуката;
4. свидетелите на злополуката и лицето, оказало първа помощ;
5. характеристика на работата, извършвана от пострадалия (пострадалите) преди злополуката;
6. специфичното физическо действие, извършвано от пострадалия (пострадалите) в момента на злополуката, и свързания с това действие материален фактор;
7. отклонения от нормалните действия и условия и материалния фактор, свързан с тези отклонения;
8. начина на увреждане и материалния фактор, причинил увреждането;
9. допуснати нарушения на нормативните актове;
10. лицата, допуснали нарушенията;
11. необходимите мерки за недопускане на подобни злополуки.

Важна гаранция за истинността на изводите от разследването е правото на присъствие по време на разследването на пострадалия лично или на посочени от него работник или служител от същата професия, или член на семейството или възходящ или низходящ сродник, или представител на синдикалната организация, в която членува; или представител на работниците и служителите в комитетите и групите по условия на труд. Същото право имат и наследниците на починалия при трудова злополука.

Тези лица се запознават с протокола, подписват го и ако не са съгласни с констатациите или с начина на провеждане на разследването, в 3-дневен срок дават писмени възражения, които се прилагат към протокола. Във възраженията могат да се отправят и искания за събиране на доказателства, които са възможни и необходими за разследването.

2.3. Разпореждане

Решаващият акт, с който административното производство приключва, се постановява от длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на НОИ, въз основа на данните в досието за трудовата злополука, в 7-дневен срок от декларирането. Със своето разпореждане длъжностното лице приема или не приема злополуката за трудова.

2.4. Обжалване

В обичайния случай разпореждането на длъжностното лице признава трудовия характер на злополуката – ако тя наистина е трудова. След изтичане на законовите срокове за обжалване, разпореждането влиза в сила. Това се случва най-често в практиката. Възможно е обаче осигурителят да обжалва акта на длъжностното лице, ако не е съгласен с неговото заключение. Същото право има и пострадалият или неговите наследници. Обжалването е по реда на чл. 117 от Кодекса за социално осигуряване и се развива пред ръководителя на съответното териториално поделение на НОИ. Следващият етап е съдебен контрол, който е двустепенен – съответния административен съд и Върховен административен съд.

2.5. Значение на разпореждането за трудова злополука за правото на обезщетение

Едва след успешен завършек на административната процедура, т. е. влизане в сила на разпореждането на длъжностното лице от НОИ за трудов характер на злополуката, пътят към исковия процес за обезщетение е открит.

Според задължителната практика на Върховния касационен съд, установяването на трудовата злополука се извършва само по предвидения за това административен ред и то при деклариране на злополуката в едногодишен преклузивен срок от нейното настъпване. Успешното провеждане на административно производство в законовите срокове е положителна предпоставка за отговорността на работодателя за вреди от трудова злополука. Ако административната процедура не е проведена в посочения срок или не е завършила с акт, признаващ трудовия характер на злополуката, обезщетение не може да се търси.

От това гледище практиката допусна следното смекчение. Касае се до три специални хипотези (причинено увреждане на повече от трима работещи, злополуката е довела да инвалидност или смърт, или има основание да се предполага, че ще доведе до инвалидност или смърт), за които законодателят – предвид тежестта на причиненото увреждане е преценил, че следва да се предвиди по-голяма защита. Нормата цели да се създадат гаранции за реализиране на правата на пострадалия и следва да се тълкува в негов интерес. Затова когато се установи, че при наличие на една от така посочените хипотези, административният орган не е образувал или е прекратил образувано пред него производство по чл. 60 от КСО, без да изпълни императивно възложеното му в негова компетентност задължение да извърши разследване дали се касае за трудова злополука, на ищеца следва да се признае възможност за установяването й в рамките на съдебното исково производство. Касае се за предвидено изключение от общото правило, установяващо максимален едногодишен срок за провеждане на административното производството по установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, когато осигурителят или предприятието ползвател не са я декларирали. Следователно, за изрично посочените три случая, предвид специалната законова регламентация, недекларирането на злополуката по реда на чл. 57 от КСО не е пречка за установяването й в исковото производство, в което се претендират гражданскоправните последици – обезщетение за вреди.

3. ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ЗА ИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ

След признаване на злополуката за трудова в производството, описано подробно по-горе, пострадалият или неговите наследници имат право на обезщетение за всички видове вреди, вследствие на злополуката. Практиката показва, че в голяма част от случаите, особено при телесните увреждания, по-значителен е размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Въпреки това първо ще се спрем на обезщетението за имуществени вреди.

Материална или имуществена вреда е тази, която засяга материалните интереси на увредения – неговите имуществени права. Това може да стане по два начина.

3.1. Претърпени загуби

Имуществената вреда може да се изразява в едно намаление на имуществено състояние на увредения. Вследствие на злополуката, той реално, ефективно обеднява с нещо– претърпява една загуба. Настоящият състав на имуществото му е влошен. Пример за претърпени загуби са разходи за лечение – оперативно, рехабилитационно или друго, разходи за всякакви диагностични процедури, включително прегледи и изследвания, разходи за медикаменти, импланти, протези, помощни средства, принудителни пътни разходи и всякакви други плащания, които пострадалият извършва за целите на своето лечение или които са породени от здравното му състояние. Това намаление на имуществото, тези разходи на пострадалия, следва да се възстановят чрез обезщетението за имуществени вреди.

3.2. Пропуснати ползи

Имуществената вреда може да се заключава и в това, че пострадалият пропуска да осъществи една полза – че пропуска да увеличи имуществото си, макар да са съществували всички изгледи за това. Злополуката го лишава от тази възможност – от една сигурна облага.

Най-честият случай на пропусната полза при трудова злополука е в хипотезата на временна неработоспособност. Тогава пострадалият се ползва от болничен лист, тъй като състоянието му не позволява да работи. За периода на временната неработоспособност, НОИ изплаща обезщетение в размер на 90 % от брутното трудово възнаграждение на работника или служителя. Формира се една разлика от 10 % от брутното трудово възнаграждение месечно, която се дължи от работодателя и може да се претендира по съдебен ред.

По-сериозно е обезщетението, когато пострадалият се инвалидизира. Например, освидетелстван е от ТЕЛК като лице с трайно намалена работоспособност 60 % за срок от 3 години и с право на инвалидна пенсия. Пострадалият губи възможността да получава трудовото си възнаграждение за периода и не може да започне друга работа, съобразно предписанията на органите на медицинската експертиза, поради липса на работни места. Следователно, той не може да добие разликата между получаваното трудово възнаграждение и пенсията от общественото осигуряване, т.е. една сигурна облага. Справедливостта изисква тези вреди също да бъдат обезщетени.

Във времево отношение, състоянието на временна неработоспособност и трайна неработоспособност, настъпват в следната последователност. Първоначално пострадалият ползват болничен, поради временна неработоспособност, причинена от трудова злополука. Той се издава от личния лекар и лекарска консултативна комисия. След като изминат повече от 6 месеца неработоспособност, което е типично развитие при травматичните увреждания, изискващи повече време за възстановяване, следващи болнични листове се издават от ТЕЛК на всеки 2 месеца, но за не повече от година и половина. Когато ТЕЛК установи, че увреждането е излязло от фазата, в която е лечимо и последиците му са трайни, издава решение, с което определя размера на неработоспособността и нейния срок. Така, пострадалият има право на обезщетение за имуществени вреди, както за периода на временна неработоспособност – от момента на увреждането до момента на инвалидизация, така и за периода на трайна неработоспособност – от момента на инвалидизация до срока на инвалидизацията, определен от ТЕЛК. Разбира се, когато този срок се удължава с нови решения на ТЕЛК, обезщетения за новите периоди също се дължат.

4. ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ЗА НЕИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ

Както се посочи по-горе, обичайно размерът на обезщетението за неимуществени вреди е най-голямото по размер дължимо от работодателя обезщетение. Съгласно закона и съдебната практика, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Тъй като те не са описани в закона, често остават неясни и неразбрани за пострадалите, поради което считаме за нужно да ги посочим изрично. Такива обективни обстоятелства, от които зависи размерът на обезщетението за имуществени вреди, са следните.

1. Характер на увреждането – тежест на увредата, степен на засягане на организма или отделна негова система, създаване на временна или постоянна опасност за живота и здравето, степен и продължителност на засягане на телесна функция.
2. Начинът на извършването на увреждането и обстоятелства, при които е извършено –налице ли е правна регламентация на дейността, която е довела до увреждането, заложен ли е риск в естеството на самата извършвана дейност, допринесъл ли е пострадалия за увреждането.
3. Медицински интервенции и манипулации – колко на брой и вид медицински интервенции са проведени за възстановяване на здравето на пострадалия, в каква степен и интензивност са засегнали организма му, какъв е бил рискът при тяхното осъществяване или при непровеждането им.
4. Продължителност на лечението – какъв период от време продължава лечението и отделните негови фази, каква е активната и пасивната ангажираност на пострадалия с възстановяване на здравето му, с оглед болничните престои и долекуването – рехабилитация, лечебна физкултура, поддържаща терапия, хранително диетичен режим, медикаментозно лечение.
5. Допълнително влошаване състоянието на здравето – увреждания на здравето, настъпили като последица от първоначалното страдание или неговото лечение – оперативни усложнения, възпалителни процеси, задълбочаване на органни или системни дефицити и др.
6. Перспектива за възстановяване от увреждането – дали се очаква то да бъде с дефинитивен характер (окончателно и невъзвратимо), с прогноза за пълно възстановяване или за частично възстановяване на накърнената функция на организма, както и времето, необходимо за това.
7. Осакатявания, загрозявания – налице ли е обективно загрозяване на пострадалия вследствие на злополуката или на елементи от лечението, на кои части от тялото е то и причинява ли сетивни или речеви дефицити, видими ли са за околните и могат ли обективно да водят до чувство на смущение и срам, пречат ли на други функции на тялото, на личното, социалното и професионалното ежедневие на пострадалия, подлежат ли на оперативно премахване или коригиране.
8. Предвидими в бъдещото болки и страдания – какви ще са бъдещите физически психически и емоционални травми от увреждането, при протичане на възстановителния процес съобразно типичното развитие на болестта и спецификите при конкретния пострадал и тяхната продължителност, възможност за самообслужване.
9. Възраст на увреденото лице – в кой етап от личностното развитие на пострадалия, последният е подложен на здравословно и психическо изпитание – в зряла възраст или като дете, което е с още неукрепнала личностна и ценностна система и капацитет за справяне с проблемите и в явен риск за бъдещото развитие или в напреднала възраст, когато е вече възприет определен устойчив стереотип на поведение и когато промените са по-застрашаващи, приемат се по-тежко и възстановяването е по-бавно и неустойчиво.
10. Възможност за ресоциализация след продължително лечение и загуба на трудови и социални умения и навици.
11. Причинени изменения в личността на пострадалия – краткотрайна, дълготрайна или постоянна отрицателна промяна в емоционалното състояние на пострадалия, в отношението му към близки, роднини и приятели, в неговото самочувствие в ежедневието, в семейството и на работното място.
12. При настъпила смърт – отношенията в семейството на пострадалия, грижите, които той е полагал за семейството си, преживените страдания от загубата на близкия човек, загубата на морална, емоционална и материална подкрепа.
13. Икономическото състояние на обществото – икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата са фактори, които се отчитат при обезщетенията за неимуществени вреди, като икономическата конюнктура е в основата на непрекъснато осъвременяване на нивата на обезщетенията.

Възможно е, въпреки посочените критерии, читателят да не може да придобие никаква представа за това в какъв диапазон се движат присъжданите обезщетения за неимуществени вреди. Това е така, защото всеки случай е индивидуален. Все пак, за ориентир, от практиката на Адвокатска кантора Тончев могат да се посочат някои присъдени обезщетения за неимуществени вреди на пострадали: за ампутация на палец, съчетана с усложнения от диабет – 45 000 лв.; за тежко счупване на три пръста на крака с трайно увреждане на тяхната подвижност – 33 000 лв; за счупване на раменна става с трайно ограничение на движенията – 42 000 лв, за счупване на глезен с трайни ограничения в движението на ставата – 33 000 лв, за разкъсване на менискус без тежки трайни последици – 15 000 лв, за счупване на лакътна става с трайни леки ограничения на движенията в ставата – 25 000 лв, за обезщетение при смърт – 120 000 лв.

Във всички случаи, трайна е тенденцията за осъвременяване на нивата на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди от трудова злополука, като конкретният размер зависи от критериите, посочени по-горе и разбира се, от качеството на извършената от адвоката правна защита.

5. ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗВЪНСЪДЕБНА СПОГОДБА

Посочените размери на обезщетения за неимуществени вреди от трудова злополука са постигнати в съдебни производства, обичайно след разглеждане на спора на три съдебни инстанции. За съжаление, в страната не е популярна практиката за доброволно изплащане на обезщетение от работодателя – масово българските работодатели просто отказват да приемат, че носят имуществена отговорност за трудова злополука, докато не бъдат осъдени от съд. А спогодба по принцип е възможна – чрез взаимни отстъпки да се определи размерът на обезщетението за имуществени вреди, размерът на обезщетението за неимуществени вреди и след тяхното заплащане, отношенията между страните по повод на злополуката да се уредят. Ако все пак спогодбата е вариант, много е важно да не се стигне дотам, пострадалият да подцени размера на вредите и да уговори обезщетение в явно занижен размер. Това се случва най-често, когато не е използвана адвокатска защита или е осъществена недостатъчна като качество адвокатска защита. Подобен развой не бива да се допуска, защото загубите за пострадалия в този случай могат да бъдат огромни. Според съдебната практика, споразумението, постигнато между пострадалия при трудова злополука и работодателя обвързва страните. При наличието на валидно извънсъдебно споразумение, пострадалият при трудова злополука работник не може да претендира чрез иск присъждане на допълнително обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, които са предмет на споразумението.

Друг е въпросът, ако самото споразумение страда от порок във волята или волеизявленията – нищожно е поради противоречие с морала или унищожаемо, поради грешка, измама, заплашване или крайна необходимост, то следва да бъде прогласено за такова, респективно унищожено по предвидения в закона ред. Установяването на коя да е от горните хипотези открива пътя към исков процес за установяване на действителните понесени вреди, без значение уговорения в спогодбата размер на обезщетението.

Същевременно трябва да се каже и следното. От решаващо значение при спогодбите е и принципната забрана за предварителен отказ от права. В предмета на споразумението е недопустимо да се включва или да се извлича по тълкувателен път отказ от обезщетение от страна на правоимащия за онези вреди, които ще настъпят и ще бъдат надлежно констатирани впоследствие във връзка с увреждането. Спогодбата покрива изискването за обезщетение за всички вредни последици от трудовата злополука, но не и тези, които не са могли да бъдат предвидени, съобразени и уговаряни като предмет на спогодбата. За тях може да се сключи нова спогодба или спорът да бъде разрешен по съдебен ред, независимо от изявленията на страните в първоначалното споразумение.

6. ЗАДЪЛЖИТЕЛНА ЗАСТРАХОВКА „ТРУДОВА ЗЛОПОЛУКА”

Работещите, които извършват работа, при която съществува опасност за живота и здравето им, се застраховат задължително за риска “трудова злополука” за сметка на работодателя при условия и по ред, определени с акт на Министерския съвет. Това позволява, при настъпване на вредоносно събитие, работникът или служителят да се обърне директно към застрахователя на своя работодател и в кратки срокове (15 дни от представянето на необходимите документи) да получи обезщетение, с което да посрещне неотложните си нужди по повод на увреждането и да компенсира възникналите за него вреди.

Макар че съществува пълна свобода на работодателя да се договори с всяка застрахователна компания, която има лиценз за съответните застрахователни услуги, от икономически съображения работодателите сключват застраховки с минимално застрахователно покритие, съгласно Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска “трудова злополука”.

Горната граница на размера на дължимото от застрахователя обезщетение (застрахователна сума), се определя на базата на месечната брутна работна заплата на застрахования работещ към момента на сключване на застраховката. Съгласно Наредбата, тя не може да бъде по-малка от 7-кратния размер на годишната брутна работна заплата на съответния работник или служител, което се равнява на 84 месечни брутни трудови възнаграждения.

Конкретният размер на обезщетението е според реализирания риск.

При смърт на застраховано лице застрахователите изплащат обезщетение в размер на застрахователната сума за съответния работник или служител, определена при сключване на застрахователния договор. Следователно наследниците имат право да получат от застрахователя сумата от 84 заплати на починалия.

При трайно намалена работоспособност, обезщетението е процент от застрахователната сума за съответния работник или служител, равен на процента трайно намалена работоспособност на работника или служителя, установен от съответния компетентен орган на медицинската експертиза на работоспособността.

При временна неработоспособност се изплаща процент от месечната брутна работна заплата на работника или служителя, при която е сключена застраховката, за всеки започнат месец временна неработоспособност в зависимост от продължителността на загубената работоспособност: над 10 до 30 календарни дни включително – 3 на сто; над 30 до 60 календарни дни включително – 5 на сто; над 60 до 120 календарни дни включително – 7 на сто;

над 121 календарни дни – 10 на сто.

За по-ясно разбиране на размерите на обезщетенията, могат да се дадат следните примери. При брутно трудово възнаграждение от 1000 лв. /900 лв. основна заплата + 100 лв. допълнително трудово възнаграждение за прослужено време/, сумите са следните: при смърт: 84 000 лв.; при трайно намалена работоспособност 50 %, пожизнено, установена от ТЕЛК – 42 000 лв.; при временна неработоспособност една година – 1200 лв.

Тук следва да се посочи, че задължителната застраховка „Трудова злополука” по правило не покрива неимуществените вреди от увреждането, които на общо основание са в тежест на работодателя и се присъждат на работещия или неговите наследници по реда на исковото производство.

7. РАЗХОДИ ЗА ВОДЕНЕ НА ДЕЛО ЗА ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ОТ ТРУДОВА ЗЛОПОЛУКА

Общото правило на процесуалния закон предвижда, че при водене на дело се събират държавни такси върху цената на иска. Те са в размер на 4 % от претендираната сума. Това е, образно казано, цената, срещу която съдът гледа производството.

Отделно от това по делата се дължат и разноски – авансово дължими процесуални разходи, свързани най-често със събирането на доказателства – за експертиза, призоваване на свидетели, изпълнение на съдебни поръчки т.н.

Когато се претендира обезщетение за вреди от трудова злополука, държавните такси и разноски могат да се окажат непосилно финансово бреме за ищеца, да се превърнат в пречка за достъпа му до правосъдие. Ето защо, тези дела са освободени от държавни такси и съдебни разноски. Съдилищата не събират държавни такси по исковете за обезщетение на вреди от трудова злополука, а разноските се внасят от бюджета на съответния съд.

Следователно, единственият разход за ищеца при водене на дело за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от трудова злополука, е адвокатското възнаграждение. С цел да не натоварва клиентите с допълнителни разходи в тежките моменти около трудовата злополука, Адвокатска кантора Тончев прилага практика, според която адвокатското възнаграждение се договоря с клиента като процент от присъдената с влязло в сила съдебно решение сума. Ние вярваме в успеха на начинанието и сме винаги с нашите клиенти. Ето защо сме склонни да работим по тези дела без предварително заплащане, понякога в продължение на години и да споделим риска трудът ни да остане безвъзмезден, ако по някаква причина исковете бъдат отхвърлени изцяло. За щастие на нашите клиенти и за наше професионално удовлетворение, досега нямаме подобен случай, напротив – често резултатите надминават очакванията. Ще направим всичко възможно това да се запази и да продължим да предлагаме на нашите клиенти специализирана и висококачествена правна защита и съдействие по дела за обезщетения на вреди от трудова злополука.